Ехо от Вежен

   Днес е 24 май. Решаваме да избягаме от празничната суета около абитуриентите в София и 23 души тръгваме към град Клисура. Пристигаме малко преди 10 сутринта. Градът все още не се е събудил, а може би тук е просто така. Времето сякаш тече по - бавно. Улиците бавно изсъхват от сутрешния дъжд. Посетителите в кафенето в центъра на града бавно отпиват своето кафе. С бързите си крачки... и бързо разкопчаване на раниците нарушаваме динамиката на Клисура и местните започват да ни оглеждат с любопитство. Харесвам балканските градчета, сгушени в подножието на планината. Имат особена атмосфера. Тук всеки камък носи история, всяко име е легенда. Клисура, подобно на птицата Феникс, е град възкръснал от пепелта на Април 1876 година.

Тръгваме към планината и скоро достигаме и до паметника на Боримечката. Спираме за кратко и всеки от нас дочува вътре в себе си мощния му глас : „Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара... та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат... Читаци няма никак още... Не се видят читаци, майка им стара!”

Пътеката продължава да се вие в гората, а слънцето се издига все по-високо. Дано е хубаво времето днес! Спираме за глътка вода на една поляна. Клисура е останала ниско под нас, а на юг Средна гора е разперила зелените си поли. Във въздуха се усеща аромат на гора и озон. По пътеката има диви ягоди, а след малко достигаме поляна с оранжеви цветя - омайниче. Продължаваме към Розинска мандра. Старата, полуразрушена постройка използвахме за заслон от внезапно появилия се кратък пролетен дъжд. Облаците се разсейват и поемаме нагоре по пътеката. Скоро достигаме до величествен паметник. Наблизо има коне. Едно конче тръгва по каменистата пътека с нас. Явно е свикнало с преминаващите туристи и уверено ни води към хижата. Пресичаме няколко поточета и поляни с лилавите цветове на мащерка и достигаме до местността Горни Ветрови преслап. Пред нас е изправил снага връх Юмрука (1819 м.), а в далечината се вижда хижа „Ехо”. След кратко изкачване подсичаме върха и достигаме до параклис „Света Троица” (1700м.). В България няма друг, който да е построен на по-голяма височина. След още няколко минути достигаме до крайната цел за деня – хижа Ехо (1675м.). Построена е на метри под връх Кавладан (1710м.) Настаняваме се бързо и с чаша кафе на масичките отвън се наслаждаваме на слънцето, което бавно започва да потъва зад зелените склонове на Стара планина. Зелено безвремие.

На следващата сутрин се събудих рано. Исках да снимам изгрева, но когато излязох от хижата слънцето вече се изкачваше по своя път в небето. Трябваше да стана още по-рано. Е, сезоните се сменят – изгревите остават. Залезите също. В това е очарованието на планината. Утрото е хладно. Западните склонове на планината са потънали в сянка, сякаш искат да поспят още малко. Изкачих се почти до самия връх и погледнах към хижа Ехо. Тя буквално е „кацнала” на един склон. В далечината на изток се вижда връх Ботев - първенецът на Стара планина. Някой ден ще стигна и до него, но сега само ще го снимам – за да се запознаем отдалеч. Слизам към хижата и виждам, че вече имам компания за кафе. А кафето на фона на връх Вежен, съчетано с прохладен въздух, слънчеви лъчи, лек повей на вятъра и безкрайни гори е наистина уникално.

Снимаме се пред хижа Ехо и тръгваме към хижа Вежен. Минаваме покрай параклиса и изкачваме връх Юмрука. Откриваме пощенска кутия, с грижливо опакована тетрадка в нея. Всички покорили върха пишат върху белите листи нещо за спомен. Отбелязваме, че и ние сме били тук и слизаме от върха. Продължаваме да вървим към резерват „Царичина” в Средна Стара планина. Тук се намира и единствената в България по-голяма гора от бяла мура. В далечината пред нас е връх Вежен (2198м.) Пътеката минава покрай полянка с минзухари, а малко след това достигаме до топящ се сняг, който дава началото на поточе. Когато навлизаме в борова гора и започва да ръми. Падналите борови иглички образуват истински килим по пътеката пред нас. Трябва да побързаме! Добре, че вече сме близо...излизаме на една поляна и пред нас е хижа Вежен. След малко няма и следа от дъжда и слънцето отново усмихнато огрява масичките на зелената поляна. Време е за следобедно кафе. Отново кафе и отново връх Вежен.... Разликата е, че сега е от друга гледна точка. Върхът е по-величествен, когато се гледа по-отблизо.

        На сутринта се разделяме на две групи. Ще изкачим върха по два различни маршрута. Оставам в по-голямата група и тръгваме по стръмната пътека нагоре. Стръмна, стръмна....колко да е стръмна?!? Ами......с всяка крачка се изкачвам почти с метър височина. Има въже, което подпомага изкачването. Спираме за кратко и пред погледите ни се разкрива величествената панорама на Стара планина. А хижата е останала ей там, долу, в подножието на върха. А облаците са толкова ниско! Имам чувството, че ако вдигна ръка мога да ги докосна. На самия връх се появи много силен вятър. Традицията на дружеството повелява на всеки изкачен връх да се черпим с локум. Да, точно така. Локум. Хубаво е в раницата винаги да има нещо сладко. Заради вятъра не оставаме дълго време на върха и тръгваме. Докато вървим по билото на планината времето утихва и отново изгрява слънце. Започваме да слизаме....трябва да стигнем до гарата на Копривщица. Слизаме бавно и докато си говорим времето минава неусетно. Зад нас остават цветята, потоците, поляните, върховете, горите, планината. Тъжно ми е, когато слизам от планината. Но знам, че тази раздяла няма да е за дълго. Усмихвам се и поглеждам към небето - слънцето също се усмихва. 

 

30.05.2013г.

 

Продължение на пътеписа Пролет в манастир „Седемте престола”

Манастир „Седемте престола” е сгушен в полите на планината. Подобно на  всички български манастири и той е построен на изключително красиво място. Има много история по тези места. Наблизо се е намирало тракийско селище. Има и останки от римска крепост. Дворът на манастира е красив и добре поддържан. Пред църквата има засадени секвои. Легендата разказва, че по времето на Петър Делян дошли седем боляри от Бесарабия и се заселили по тези места. Така възникнали селищата  Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лакатник. Манастирската църква „Рождество Пресветая Богородица“ е с уникална архитектура, не срещана никъде другаде в България. Изградена е от 7 параклиса, всеки със свой олтар. Стенописите са над сто годишни. Манастирът е бил опожаряван два  пъти и отново съграждан от местното население. Паметна плоча днес напомня за избитите тук монаси през далечната 1737 година. През XIX век тук е имало и килийно училище. Вдъхновен от историята на манастира Иван Вазов е написал своето стихотворение „Клепалото бие”. А зад църквата се намира гробът на един почти забравен български писател. Неговото име е Светозар Димитров,  по-известен като Змей Горянин.  На паметника му разчитам следният стих :

„Душата ми копней за тишина,

сърцето ми тупти безспир за мир.

Зове ме Горда Стара планина

 и сгушения в нея манастир.”

 

Запазвам мълчание пред паметта на този човек.............

А вечерта ни е приготвила друга изненада. Цялата група се събираме в магерницата. Сред нас има и двама мъже от Банско. Имахме възможността да усетим магията на банското мъжко пеене „на живо”. Този уникален начин на изпълнение е характерен само за банскалии и както те самите го определят прилича на тежък камбанен звън, който от векове отеква в Пирин. Всички разговори спряха, не се чуваше дори звъна на чашите. Просто стояхме и слушахме. Трудно ми е да опиша преживяното тази вечер. Дори и в момента чувам това тяхно мъжко банско пеене........

Сутринта  е хладна. Слънцето се издига бавно над църквата. Започва да ръми. А трябва да тръгваме. Прогнозата за времето била за краткотрайни превалявания. Оказа се точна. Бяха поне 5-10 превалявания за по 10-15 минути J. Имаше всичко в тази неделя. И слънце и дъжд и вятър и малко сняг. Но най-вече преобладаваха приятните емоции и удоволствието от похода.

На централна гара се разделяме отново. За да се срещнем пак там........след две седмици.

 

11.03.2013г.

Пролет в манастир „Седемте престола”

И ..........ето ни отново със следващия пътепис. Група ентусиасти с раници  на гърба слизаме на гара Бов.  Съществува романтична легенда, че селището е създадено преди 800 години от френски рицар, пленен от Цар Калоян. Тръгваме по пътя нагоре и скоро навлизаме в гората. Стара планина ни очаква. Времето е приятно, топло, слънчево, пролетно. Пожълтели меки листа са постлани по цялата пътека пред нас. А тук скоро всичко ще е зелено. Очакване за пролет витае във въздуха. Пътеката се вие покрай малката река Габровница. Шума на забързаната река се слива със звуците на гората и с полъха на вятъра. По пътеката срещаме дъждовник, който с бавни стъпки продължава по своя път. Неусетно стигаме до Вазовата къща в изоставената вече махала Данговци. През лятото на 1918 година Иван Вазов е отседнал в къщата на Дядо Спас и Баба Божана. Народната памет е запазила този спомен. Една паметна плоча на къщата днес напомня, че вървим по стъпките на Вазов.  Поемаме си дъх, отпиваме вода и продължаваме по пътя към крайната ни цел -  Осеновлашкият манастир "Успение Богородично", по-известен като "Седемте престола".

Изкачваме се по билото на Стара планина. Слънцето продължава да се усмихва от небето и под неговия поглед продължаваме да вървим напред. След една малка гора достигаме до хижа Тръстеная. Тя се намира сред  поле пълно с малинови храсти. Толкова много малинови храсти не бях виждал никога преди. Сядаме за обед на пейките отвън. Хижарката ни предлага да опитаме малиново вино. Ахаааа, значи това е била целта на всички тези редове малини!!! Как не се досетих веднага?!? В интерес на истината виното е доста добро. Сладко и пивко. Но....не трябва да прекаляваме. Предстоят ни още няколко часа преход до манастира. Малко след хижата  отново навлизаме в гората. Постепенно около тясната пътека се появяват снежни преспи. След няколко минути снегът отстъпва и се превръща в тънки поточета и локви.  Достигаме един завой и пред погледа се разкрива  невероятна панорама към връх Козница (1636 метра). До нас има стара сграда. Полуразрушена постройка от кирпич и тухли с каменни основи. А някога това е било училище. Едва ли е случайно избрано мястото, където е построено. Училището се вижда отдалеч. С колко ли любов местните балканджии са построили тази сграда точно тук? С колко любов децата от съседните махали са вървели по стръмните пътеки за да учат? Едва ли са били лоши ученици. Не може да си лош ученик, когато всеки ден ходиш по 2-3 часа до училище и после обратно. А днес...стаите са празни. Няма и следа от детска глъч. А някога, някога...вероятно до преди 50-60 години тук са живели хора. Обичали са се. Работили са. Отглеждали са своите деца. Безвъзвратно отминало минало... Пътеката продължава надолу по стръмния склон. В долината се вижда шосе. Близо до поредната рекичка виждаме усмихнат цъфнал кукуряк. Това е сигурен знак, че пролетта вече  е дошла по тези места. Слизайки бавно, минаваме покрай махала с няколко къщи. Пресичаме малък поток и излизаме на шосето. Още няколко завоя и виждаме красивата бяла осанка на манастира.  

Продължението на  Пролет в манастир „Седемте престола”....

Охрид 2

Казват, че навремето в Охрид имало 365 църкви. По една за всеки ден. Не знам колко има в момента, но поне 10 видях. Като се замисля никак не е случайно, че именно от там започва нашето Възраждане....След разходка по крайбрежната алея продължихме из Стария град. Къщите и уличките напомнят на Стария Пловдив. Минахме покрай една работилница за хартия близо до Долната порта на някогашния Охрид. После стигнахме до Амфитеатъра. Там се провежда фестивала Охридско лято. И самият Хосе Карерас е пял там. Наблизо е родната къща на Григор Пърличев. А отгоре на хълма е прословутата Самуилова крепост. Аз не съм специалист по македонски език, ама ако е цар Самоил (така пише на паметника в Скопие) .....не е ли грешно да се казва Самуилова тврдина ( така пише на указателната табела в Охрид) ?!? И понеже споменах езика...едно момиче от групата възкликна „Ама защо има толкова правописни грешки по билбордовете”. Не знаех как да отговоря на този въпрос. Успях само да се усмихна. 

Цветя по улиците на Стария град

От крепостта продължихме към манастира "Св. Климент и Пантелеймон" ("Св. Климент Стари") на хълма Плаошник. Разкопките около него продължават и в момента. Самият манастир е създаден още през 886г. До 893г. Климент Охридски обучил там над 3500 ученици за свещеници. Днес има надпис, че това е бил първия славянски университет. Близо до него скоро ще бъде построен факултет по Теология. А вътре в църквата се намира гроба на светеца. Според легендата когато усетил, че наближава да умре Климент сам изкопал гроба си. С този манастир има и една друга легенда. Климент и Наум решили едновременно да започнат да строят манастири от двете страни на езерото. Единият е днешния манастир "Св. Климент и Пантелеймон", а другия е манастира "Св. Наум". Прекарали въже с една камбана през езерото и който завършел пръв строежа трябвало да удари камбаната. Започнали да строят, но гарван кацнал по средата на въжето, скъсал го и камбаната потънала в Охридското езеро. Когато светците разбрали какво се е случило......проклели гарвана и той останал завинаги черен.
Разгледахме църквата и се спуснахме надолу по хълма към централната част на града. Учудващо за мен Охрид се събужда доста късно. А може би аз ставам прекалено рано. Трудно е, да не кажа почти невъзможно да се открие работещо кафе или закусвалня, или магазин преди 9 сутринта.... А исках да разгледам още толкова много неща в този град. Слънцето се издигаше все по-високо над езерото и трябваше да тръгваме към автобуса. За мое огромно съжаление не успях да видя Билянините извори (където това толкова хубаво македонско девойче Биляна платно белела), нито Музея на водата, нито Манастира Свети Наум.....Което означава само едно – Охрид, аз пак ще се върна при теб!

Охрид 1

Охрид....

Ден преди да тръгна за Охрид един приятел ми каза „Отиваш в най-хубавия край на България”. Това определено ме изпълни с очаквания за интересно пътуване и незабравими спомени. И така.... автобуса потегли в полунощ и по някое време минахме границата. Около обед стигнахме до село Смилево. Самото село е отдалечено на близо десет километра от пътя Демир Хисар - Битоля. Селцето е малко, сгушено в един дол с тесни и стръмни улички по които е трудно да се разминат две коли. Там е роден Даме Груев и точно там започва Илинденско - Преображенското въстание от 1903 г. Преди 109 години Георги Чуранов запалил дюкяна си за да разберат околните села, че въстанието вече е започнало.

В центъра на Смилево се намира гроба на Даме Груев. Тленните му останки са пренесени там през 1950 година. А отгоре над селото има направен мемориален комплекс в негова памет. Отбелязахме годишнината от Илинден и продължихме по пътя към Охрид. Най - накрая пристигнахме. След изморителното пътуване желанието за студен душ в горещия юлски ден беше водещо. Настаниха ни в къщата на „Тетка Благуна”, която се оказа много на топъл и мил човек. Поговорихме на чаша кафе за живота в Охрид, за живота в България и времето мина неусетно. За 5 евро на вечер човек лесно може да си намери квартира в Охрид. И там близо до автогарата има чакащи възрастни хора, които държат в ръцете си табели с надпис „Соби/ Rooms”. Същите ги има на гарата във Варна, на гарата в Бургас и май по цялото ни Черноморие. Светът наистина се оказа малък, защото в Охрид попаднах на човек свързан с родния ми град. За пореден път се убедих, колко е бил прав поета, когато е казал, че „Човекът е човек, когато е на път”. А и определено е добре, когато има кой да те води из непознат град.

Вечерта се убедихме в качествата на македонската наденица и различните марки бира. А нощите в Охрид са топли. Сутринта станахме рано и тръгнахме на разходка към Охридското езеро. Крайбрежната алея ми напомни на Кастория. Изобщо тези два града много си приличат. И двата са по свой начин красиви. Разположени на езера. И в двата града има безброй църкви и особена атмосфера запазила спомена за отминалото време....

На брега на Охридското езеро

Охрид 2

Пирин 7

01.09.2012г.

Походът в Пирин е към своя край. А така ми се иска да не свършва. Бях готов да тръгна обратно по целия маршрут. Остава ни съвсем малко до края.  Мисля, че планината променя хората. Или поне ги прави по-добри. По време на такъв преход  дори и непознатите си стават близки.  В планината сме истински. Няма място за преструвки. И всеки е самия себе си. По пътя към параклиса свети Илия природата е сложила къпини. На изкачване малини....на слизане къпини.  Социално отговорна е природата. Няма майтап. Следобед стигнахме до крайната точка на нашия поход.  Седях на ръба на скалите. Сякаш на края на планината. Сякаш на края на света. Пред мен  бяха Мелнишките пясъчни пирамиди окъпани от залязващото слънце. Гледах слънцето което потъва зад хоризонта. Феерия от жълто, червено, оранжево и дъбови клонки. А вътре в себе си чувах:

Не, не ми се прибира

ще вървя през полето,

ще вървя под звездите,

докогато в сърцето

все звъни и не спира

песента на щурците..........

* „Ти можеш” – цитат от „На изток от рая” Джон Стайнбек

Мелнишки пясъчни пирамиди

Пирин 6

31.08.2012г.

Очаквахме нощта на Тевно езеро да е доста студена, но беше топло. Явно природата беше с  нас.  За закуска опитахме вкусните мекици на Валя (стопанката на заслона) и продължихме към хижа Пирин. Вече нямаше изкачвания. Вървяхме, а слънчевите лъчи оставяха шоколадови следи по кожата.  Страхотно е усещането да вървиш в гората, в планината. Приятно усещане за свобода. Сякаш всичко останало губи смисъл. Бяхме извън цивилизацията - без вестници, без телевизия, без  телефони, без Интернет  и всичко беше толкова прекрасно. Сами с природата. След  3 часов преход  достигнахме до хижа Пирин.  Вечерта цялата група се събрахме около масата в хижата.  Беше малко странна вечер. Хижарят даваше всичко - според човека. Една ракия и филия хляб = 3лв. ?!? 3 филии хляб = 40 стотинки ?!?  Математиката не прощава. Дянков също. Добре, че не ходи на такива надморски височини.  Предстоеше ми да видя най-странния сандвич в живота ми. 2 филии хляб и чесън между тях - резултат от кулинарните умения на Иван. А израза  „Неска е среда”  още ме оставя дълбоко замислен...

Заслон Тевно езеро

Пирин 7

Пирин 5

30.08.2012г.

Сутринта закусихме в хижата и тръгнахме към Тевно езеро около 8 часа сутринта. Още ми е трудно да преценя кой маршрут беше най-труден в Пирин. Но за мен най- дълъг беше именно от Синаница до Тевно езеро. Около 10 часа стигнахме до заслон Спано поле. Около Поленските езера за кратко изгубихме маркировката с Дани. Лутахме се в гората от клек около час и отново се върнахме на правилния път. Видяхме коне. Стояха спокойни, явно свикнали с преминаващи туристи. Беше страхотна картина. А в ушите си чух онази толкова хубава песен на Мими Иванова:

„При реката на детството свято,

в неизтритата още следа,

ожаднели от сухото лято-

млади кончета пият вода. „

 Дали Павел Матев е написал тези стихове в планината?!?

След около час стигнахме до Винарската порта и пред нас се разкри панорама към Превалските езера.  Около 3 следобед  достигнах до Тевно езеро.  Около езерото са събрани върховете Каменица (2822м), Малка Каменица (2674м.), Момин двор (2725м.) и Кралев двор (2680м.). Разпънахме палатките и бързахме да влезем в заслона за студена бира. Вечерта прекарахме в заслона. Една тарамбука, няколко градуса настроение и няколко песни превръщат обикновената вечер в необикновена. А цените по хижите в България са в корелация с покачване на надморската височина.

Тевно езеро

Пирин 6

Пирин 4

29.08.2012г.

Сутринта беше доста хладно на поляната пред  хижа Бъндерица в Пирин. Чашата кафе ми подейства доста ободряващо. Има голяма доза истина в израза „Малко кафе - много топлина” . Групата ни се раздели на 3. Трима се върнаха в Банско. 4 продължиха направо към Тевно езеро, а останалите тръгнахме към хижа Синаница.  След  Кончето и Вихрен всичко ми изглеждаше  някак си по-леко.  Вървяхме  и се любувахме на  красотата на природата в Пирин. Снимахме се до Муратовото езеро.  До нас остана Муратов връх (2669м.). Вървяхме спокойно и след като минахме Синанишка порта пред нас се разкриха хижата, езерото  и върха  с името Синаница (2516м.). Езерото има особен син цвят. Но за мен е неразбираемо  как може на толкова красиво места да има толкова грозна и зле поддържана хижа в Пирин. Явно някой не си върши работата.  На Синаница,  според мен беше най-хубавата вечер за целия поход. Под светлината на луната и челниците до полунощ говорихме и се смяхме...

Пирин 5

Пирин 3

28.08.2012г.

Казват, че прехода хижа Яворов - връх Вихрен е най-трудния маршрут в Пирин. Тръгнахме в 9 и 15 сутринта.  Не знаех, колко ще е трудно. Но знаех, че мога да го направя. Усещах го вътре в себе си и вървях уверено по пътеката. Стигнахме до Суходолско езеро, а после се изкачих до Суходолски превал. На върха се събрахме цялата група и  продължихме  до заслона преди Кончето. Когато тази прочута седловина се разкри пред очите ми, се спрях и я гледах няколко минути. В ушите ми кънтеше „Ти можеш” *. Останалите  се качиха в заслона за да хапнат за обед, а аз продължих напред към Кончето. Беше около 2 часа следобед. Някъде пред мен вървеше единствено Ели от нашата група.  Малко преди Кончето има изкачване. Буквално легнах върху скалата и започнах да се катеря. А раницата тежи на гърба и дърпа назад и надолу. Усетих как няколко камъчета паднаха под  десния ми крак. Казах си „Дръж се естествено, Красимире!”. Продължих нагоре, а в ушите си чувах ударите на сърцето. Достигнах до стоманеното въже.  Това усещане не може да се опише. Може само да се изживее. Да си на ръба!!! Всеки полъх се усеща като вятър.  С бавни крачки продължих внимателно напред. А раницата тежи сякаш повече в тези мигове.  Обърнах се да видя изминатите метри.... и се спуснах по пътеката за Вихрен.  Докато минавахме през Премката си  определихме среща на върха с  други няколко човека  от групата. Още не знаех, че от тръгналите 13 от хижа Яворов само 2 ще се изкачим до третия по височина връх на Балканския полуостров.

Кончето е пред мен

Вихрен (2914м.) се разкри пред  мен в целия си блясък. Слънцето се отразяваше в белите камъни и сякаш казваше „Ела”.  Оставихме раниците в подножието и започнахме да се качваме по стръмната пътека. Около 40 минути по-късно стигнахме върха. Часовника показваше 15:30. На върха се събрахме 7 човека...Ангел, Калин,Карлос,Влади, Дани,Ели и аз.  Там горе, на върха, под небето не си дадох сметка какво съм направил. Знаех само, че съм на върха и се наслаждавах на панорамата. Чувствах толкова нищожен пред величието на природата. 

на връх Вихрен

След около час видяхме в подножието на върха останалата част от групата и слязохме при тях. Спуснахме се покрай Казаните и достигнахме до хижа Бъндерица.  Разпънахме палатките и седнахме да вечеряме в близкото заведение. Ама какво ти заведение! За първи път от студентските ми години насам попадам в подобна кръчма. Ястия превъзходни на цени народни. А обслужването......поне половината ресторанти в София могат да мечтаят за такъв персонал. Всичко беше толкова вкусно (може би и заради умората натрупана в нас). Заспахме изморени в палатките. А в краката си усещах сладка болка...

Казаните

Храната в заведението в Бандерица

Пирин 4

Пирин 2

27.08.2012г.

Да се събудиш в планината е особено красиво усещане. Въздуха е чист и изпълва дробовете, а слънцето над  билото се усмихва по особен начин. Използвахме деня за аклиматизация и да съберем сили за следващия преход в Пирин. Вечерта се събрахме покрай пламъците на огъня. Огъня  има необикновената способност да сближава хората. А бирата и няколко песни превърнаха вечерта в незабравимо изживяване в Пирин...

Пирин 3

хижа Яворов

Пирин 1

Пирин

Никога не бях ходил в Пирин, макар да съм минавал много пъти покрай планината.Преди да тръгна за похода показах маршрута и ми казаха, че „тоя маршрут или го е измислил някой глупак, или  някой супер трениран планинар”. Не знаех какво да отговоря. Аз исках просто да се забавлявам, да видя още една част от красотите на България и да проверя къде е границата на собствените ми възможности. Винаги досега предварително съм проверявал къде отивам, какво ще видя, интересувах се от всичко. А за този поход  тръгнах без никакви очаквания. Дори не знаех кои ще са другите участници в похода. Имената на хижите за мен бяха просто имена и дори не погледнах картата на Пирин.

26.08.2012г.

По обед стигнахме до Предела.  Пирин беше пред  мен и изгарях от нетърпение да потъна в обятията му. Събрахме се цялата група и тръгнахме по пътеката към хижа Яворов. Предстоеше ни преход от 5 часа. В един поход  най-трудни са първите 15-20 минути. Тогава раницата тежи най-много  и на организма му е необходимо време за да свикне с изкачването. Времето беше прекрасно и навлизахме в планината. Движехме се с различно темпо и групата ни се разкъса.  Продължавахме да се изкачваме, а хижата беше още далеч.  Покрай пътеката се появиха малини. Червеният цвят се виждаше отдалеч и изкушаваше.  Сякаш природата сама ни подканяше да спрем за минутка отдих и да се подкрепим. А малините бяха толкова много.... Зареждаха с енергия и  сами се стапяха в устата, оставяйки приятния вкус за ходенето до следващата почивка... Замислих се... Дали хората прокарват пътеки нарочно покрай малините или природата сама слага малини покрай маршрутите на туристите, за да им даде сили да продължат?!? Мислех, че сме набрали достатъчно височина. Пътеката вървеше по равното, когато изведнъж пред нас се разкри Даутов връх (2597м.). Е, не! Не може да е истина! Нали не трябва да се изкачваме чак до горе? Шегувахме се, че хижа Яворов се намира точно на върха. Вече усещахме умората. Краката трепереха. Въздуха не достигаше.Сърцето биеше учестено. Гърба ми беше мокър.Раницата тежеше ужасно много. Но знаех, че трябва да продължим...  Заобиколихме върха, а в далечината се виждаше белия цвят на Вихрен.... Продължихме да вървим  по равната пътека в гората, когато изведнъж стигнахме до най-ужасната указателна табела „40 минути до хижа Яворов” , но стрелката сочеше нагоре по баира. Ужас!!! Още едно изкачване. Седнахме да починем изморени от дългия преход. Исках вече да стигнем. Най-накрая да свърши този преход. Вдигнахме раниците и продължихме.  Беше започнало да се мръква, когато стигнахме до хижата.  Равносметката за деня беше...20 километра преход за 7 часа ...около 200 грама малини  и  литър и половина вода.  Заспах изморен в палатката... А походът едва сега започваше....

Пирин 2

Зимно изкачване гр.Сопот - х. Добрила - вр. Амбарица (2165м.) - гр. Карлово

И нека похода да започне...



там някъде е град Сопот



облаци



над облаците



 

природата



Национален парк "Централен Балкан"



ледени кристали



още великолепни ледени кристали



природа...



и още сурова природа



По пътя към връх Амбарица.

На връх Амбарица - 2165м.

 


облаци над Амбарица

Хижа Добрила и връх Амбарица

Рано е. Навън е още тъмно. Денят започва почти ритуално с чаша черно кафе. Свежият му аромат изпълва стаята. Поемам поредната доза бодрост. Чувствам се зареден с енергия и изпълнен с очакване за дългия ден. Раницата стои приготвена от предишната вечер. Обличам се бързо и излизам в снежното утро..... Предстои ми първият поход за 2013 година.

На Централна гара групата постепенно се събира. Сред забързаните хора в чакалнята веднага се набиват на очи пъстрите цветове на раниците и екипировката. А и самите туристи са усмихнати. Хубавото на подобни походи е, че винаги има нови лица. Подаваме си ръце и разговорите продължават. Всички ли сме тук? Почти. Хайде да се качваме! Останалите от групата ще се качат от гара Подуене. Качваме се във влака и поемаме към Сопот. Пътуването минава неусетно. Слизаме в Карлово и бързаме да хванем автобуса до града на Вазов. Хората по улиците са много любезни и с усмивка отговарят на нашите въпроси. Настроението на местните е приповдигнато. Може би е защото и в Карлово и Сопот празнуват Трифон Зарезан. Не разбирам защо точно на 9 февруари... но важното е да има празници.

Всички очаквахме гр. Сопот да ни посрещне покрит със сняг, а там сякаш беше пролет. Два джипа ни качиха до междинната лифтова станция и това беше началото на нашето изкачване. От града изглеждаше, че в планината няма сняг. Това беше просто заблуда.

Обърнах се назад. Исках да погледна към града, но пред очите ми се разкри безкрай от пухкави бели облаци. Сопот беше някъде там в ниското. Нямаше как да го видим. Нарамихме раниците и с бавни крачки поехме по стръмната пътека нагоре. Нагоре към хижа Добрила. Мъглата ставаше по-гъста на откритите места, а в гората се разсейваше. Всичко наоколо беше бяло, снежно, ледено, красиво. Вероятно панорамата щеше да е величествена, но мъглата пречеше. Вятърът беше образувал уникални по своята форма ледени кристали навсякъде около нас. Дори и Сваровски няма такива кристали. А и може ли човек да създаде нещо по-красиво от това, което е създала природата? Ледът покриваше всяко дърво, всяко клонче, всяка шишарка, всяка борова игличка. Сякаш цялата природа спеше в ледена прегръдка. Помислих, че отиваме в царството на Ледената кралица. Но това е една друга приказка....

Изкачването продължи около час и половина. Хижата е доста уютна и я препоръчвам на всички. И тя и едноименния връх са наречени на легендарния Добрил войвода. Хижа Добрила е изходен пункт за хижа Дерменка и хижа Васил Левски през върховете Амбарица, Купена и Костенурката. Настанихме се бързо в стаите, изпихме по чаша чай в топлата столова и тръгнахме към връх Амбарица (2165 м.). Природата беше решила да провери нашите възможности. Мъглата ставаше все по-гъста. Трудно се виждаше дори следващия стълб от маркировката. Почти съм убеден, че мелодиите на всички туристически песни са създадени от вятъра. Само той е способен да сътвори такива мелодии. Сигурно всеки от нас е успял да чуе вятъра по свой начин. След час и половина изкачване стигнахме до върха. По време на това изкачване видях нагледно значението на думата „обледеняване”. По якето ми имаше висящи ледени конци. А и самата материя беше покрита с тънък слой скреж. Не сняг, а скреж. Колко студено е било по това време в планината? Ами.......... водата в раницата на една от участничките в похода замръзна. На върха имаше една малка къщичка, сглобена набързо от талашит и няколко дъски, подходяща за малък заслон в това лошо време. Снимахме се на върха и тръгнахме обратно към хижата. Трудно е да се снима в мъглата. Почти невъзможно е да стане хубава снимка. Наближаваше вечерта. Пристигнахме в хижата и започнахме да се приготвяме за вечерта. В групата имахме рожденик и хубавите емоции тепърва предстояха. Очертаваше се дълга вечер. И така с няколко градуса настроение, усмивки, танци и приятни разговори не усетихме кога мина полунощ.....

Следващата сутрин започна отново с чаша кафе. В хижата беше тихо. Има нещо много особено, специално в планинското утро. Излязох на терасата пред хижата. Мъглата ме обгърна. Беше приятно студено. Влязох отново на топло в столовата и зачаках останалите от групата. Постепенно всички се събрахме за закуска. Времето не позволяваше да вървим до хижа Дерменка, затова решихме да се спуснем до Сопот и от там за Карлово. Хижарката ни изпрати така, както ни посрещна - с усмивка. Постепенно мъглата изчезна и започна да навява суграшица.... но снежинките бързо се превърнаха в дъжд. В края слизането беше наистина трудно. Пътеката беше доста тясна и стръмна. Слязохме от планината и се озовахме на полянката пред Сопотския манастир „Св. Спас”. На тази поляна Вазов е писал част от своите стихове. А в манастира се намират дрехите, с които Васил Левски е ръкоположен за дякон, както и икона, на която очите на светците са избодени от турците. Починахме за кратко и поехме към автобуса за Карлово. Намерихме един много приятен ресторант в центъра и след това се разходихме по тесните улички на града. Времето се проясни и слънцето започна да пробива през облаците. А там, над Карлово, беше планината....мъглата изчезваше. Ще се върнем отново. Това е сигурно!
 
Ето и снимки от изкачването на връх Амбарица.

11.02.2013