Походът в Пирин е към своя край. А така ми се
иска да не свършва. Бях готов да тръгна обратно по целия маршрут. Остава ни
съвсем малко до края. Мисля, че планината
променя хората. Или поне ги прави по-добри. По време на такъв преход дори и непознатите си стават близки. В планината сме истински. Няма място за
преструвки. И всеки е самия себе си. По пътя към параклиса свети Илия природата
е сложила къпини. На изкачване малини....на слизане къпини. Социално отговорна е природата. Няма майтап.
Следобед стигнахме до крайната точка на нашия поход. Седях на ръба на скалите. Сякаш на края на
планината. Сякаш на края на света. Пред мен
бяха Мелнишките пясъчни пирамиди окъпани от залязващото слънце. Гледах
слънцето което потъва зад хоризонта. Феерия от жълто, червено, оранжево и дъбови
клонки. А вътре в себе си чувах:
Не, не ми се прибира
ще вървя през полето,
ще вървя под звездите,
докогато в сърцето
все звъни и не спира
песента на щурците..........
* „Ти можеш” – цитат от „На изток от рая” Джон
Стайнбек
 |
| Мелнишки пясъчни пирамиди |
Няма коментари:
Публикуване на коментар