Пролет в манастир „Седемте престола”

И ..........ето ни отново със следващия пътепис. Група ентусиасти с раници  на гърба слизаме на гара Бов.  Съществува романтична легенда, че селището е създадено преди 800 години от френски рицар, пленен от Цар Калоян. Тръгваме по пътя нагоре и скоро навлизаме в гората. Стара планина ни очаква. Времето е приятно, топло, слънчево, пролетно. Пожълтели меки листа са постлани по цялата пътека пред нас. А тук скоро всичко ще е зелено. Очакване за пролет витае във въздуха. Пътеката се вие покрай малката река Габровница. Шума на забързаната река се слива със звуците на гората и с полъха на вятъра. По пътеката срещаме дъждовник, който с бавни стъпки продължава по своя път. Неусетно стигаме до Вазовата къща в изоставената вече махала Данговци. През лятото на 1918 година Иван Вазов е отседнал в къщата на Дядо Спас и Баба Божана. Народната памет е запазила този спомен. Една паметна плоча на къщата днес напомня, че вървим по стъпките на Вазов.  Поемаме си дъх, отпиваме вода и продължаваме по пътя към крайната ни цел -  Осеновлашкият манастир "Успение Богородично", по-известен като "Седемте престола".

Изкачваме се по билото на Стара планина. Слънцето продължава да се усмихва от небето и под неговия поглед продължаваме да вървим напред. След една малка гора достигаме до хижа Тръстеная. Тя се намира сред  поле пълно с малинови храсти. Толкова много малинови храсти не бях виждал никога преди. Сядаме за обед на пейките отвън. Хижарката ни предлага да опитаме малиново вино. Ахаааа, значи това е била целта на всички тези редове малини!!! Как не се досетих веднага?!? В интерес на истината виното е доста добро. Сладко и пивко. Но....не трябва да прекаляваме. Предстоят ни още няколко часа преход до манастира. Малко след хижата  отново навлизаме в гората. Постепенно около тясната пътека се появяват снежни преспи. След няколко минути снегът отстъпва и се превръща в тънки поточета и локви.  Достигаме един завой и пред погледа се разкрива  невероятна панорама към връх Козница (1636 метра). До нас има стара сграда. Полуразрушена постройка от кирпич и тухли с каменни основи. А някога това е било училище. Едва ли е случайно избрано мястото, където е построено. Училището се вижда отдалеч. С колко ли любов местните балканджии са построили тази сграда точно тук? С колко любов децата от съседните махали са вървели по стръмните пътеки за да учат? Едва ли са били лоши ученици. Не може да си лош ученик, когато всеки ден ходиш по 2-3 часа до училище и после обратно. А днес...стаите са празни. Няма и следа от детска глъч. А някога, някога...вероятно до преди 50-60 години тук са живели хора. Обичали са се. Работили са. Отглеждали са своите деца. Безвъзвратно отминало минало... Пътеката продължава надолу по стръмния склон. В долината се вижда шосе. Близо до поредната рекичка виждаме усмихнат цъфнал кукуряк. Това е сигурен знак, че пролетта вече  е дошла по тези места. Слизайки бавно, минаваме покрай махала с няколко къщи. Пресичаме малък поток и излизаме на шосето. Още няколко завоя и виждаме красивата бяла осанка на манастира.  

Продължението на  Пролет в манастир „Седемте престола”....